Защото така у детето се изгражда уважение към родителя, което по-късно се пренася върху всеки друг източник на авторитет: учителите, работодателите, обществото, законите и т.н.
Д-р Джеймс Добсън, световно известен семеен психолог, заявява: „Връзката на детето с родителите създава основата за неговото отношение към всяка друга форма на авторитет, с която ще се сблъска. Тя става крайъгълен камък за възприемането на училищните власти, служителите на закона, бъдещите му работодатели и хората, с които ще живее и работи. Учителите например могат много бързо да разберат, когато на едно момче или момиче му се позволява да се държи предизвикателно в къщи – защото това отношение се внася направо в класната стая. Повтарям отново, че връзките в дома са първите и най-важни социални срещи на малчугана и проблемите в тях често се пренасят и в живота им като възрастни“.
Защото така детето се научава да се съобразява с другите и да не бъде егоист.
Най-превежданата жена-автор в световен мащаб Елън Уайт обяснява: „Те [родителите] мислят, че като задоволяват желанията на децата си и ги оставят да следват собствените си наклонности, могат да спечелят любовта им. Каква голяма грешка! По този начин децата биват оставени да израстват неограничавани в своите желания, с непреклонен нрав, егоисти, капризни, раздразнителни – проклятие за себе си и за околните“ (Детско водителство. София, 2007, с. 93).
Пример: Имам съседка, която не успява да отстоява авторитета си на родител пред своето дете. То прави почти само каквото си иска. Миналата година детето беше болно, но тя не можа да го накара да се прибере вкъщи след часовете. Беше дошла специално, за да го прибере вкъщи, но то остана на занималнята. Майката каза, че на момичето не му се стояло вкъщи; майката настоявала, но детето искало да остане при децата. И тя се прибра вкъщи, а детето остана болно в училище. Това е пример за пълно пренебрежение към родителския авторитет, а детето е капризно, избухливо, раздразнително, често повишава тон и дори крещи – вече изграден егоистичен характер, който ще му създава много проблеми в бъдещите отношения с хората.
Защото така детето ще възприеме по-лесно принципите и ценностите, на които родителят иска да го научи.
Пример: В моя дом стратегията на възпитание беше предимно авторитарна: трябваше да изпълнявам каквото ми се казва от страх да не ме накажат. И както казахме, резултатът от тази стратегия може да бъде или безволева личност, или бунтовна, агресивна личност. Аз тръгнах във втората посока: първо вътрешно, а после и с поведението си се бунтувах срещу родителите си. И това доведе до отхвърляне на много от техните ценности.
В семейството ми държаха на честността. Обаче бунтувайки се срещу родителския авторитет, аз не бях склонна да подражавам на родителите си. В началното училище си събирах салфетки. И тъй като не ми даваха пари да си купувам хубави и скъпи, на два пъти ми се случи да открадна от приятелки по една салфетка! Едната ми показваше колекцията си и аз много харесах една салфетка с красиви цветя и сребрист брокат. Останаха ми очите в нея. И когато моята приятелка излезе за нещо, бързо я сгънах и я прибрах в джоба си. Обаче умирах от страх да не забележи! Съвестта ми не беше прегоряла, срамувах се, но ценностите ми не бяха толкова силни, че да надделеят над желанието.
По-късно, като тийнейджър, много се бунтувах, понеже не ми отговаряха на въпроса „защо“ ми налагат ограничения. Веднъж, когато бях на около 17 г., приятелят ми се обади на баща ми по телефона, за да иска разрешение да ме заведе някъде, и той му отказа! Без никаква причина! И след като не можех да получа това, което исках с разговор, започнах изобщо да не казвам къде отивам, или да лъжа. И трябва да кажа, че вече нямах онези угризения, както със салфетката. Лъжех съвсем спокойно, защото след като според мен баща ми се държеше нечестно с мене, аз също можех да се държа нечестно с него.
Авторитарният модел на възпитание не може да накара децата да възприемат с радост принципите и ценностите на родителите си. Те може външно да се подчиняват, но вътрешно се бунтуват и ги отхвърлят. И когато пораснат, това си проличава още по-ясно.
Разрешителната стратегия, типична за много родители в България и навсякъде по света днес, не постига по-добри резултати. Постига почти същото, само че с други средства. Родителите си мислят, че когато обичат децата си, това е достатъчно, за да станат добри хора – без да им налагат особени ограничения. В прекрасната книга „Детско водителство“, написана още в началото на ХХ век, намираме изключително точно и подробно описание на разрешителния родителски стил на възпитание и последиците от него: „Разглезените деца, на които родителите са позволили да бъдат авторитетът в дома, [в реалния живот] всеки ден се случва да преживяват разочарования от неосъществените си желания, защото трябва да се съобразяват с други хора. Благодарение на тези практични житейски уроци много от тях едва тогава разбират реалното си положение в живота. Често острата забележка, разочарованията и директните порицания на висшестоящите ги отрезвяват и смиряват, за да осъзнаят къде им е мястото. Но това жестоко и ненужно изпитание, което трябва да преминат, е можело да бъде предотвратено чрез подходящо възпитание в юношеството (…)
Повечето от тези лошо възпитани хора преминават през живота в постоянни конфликти със света, като се провалят там, където би трябвало да успяват. Те започват да мислят, че светът е враждебен към тях, защото не получават ласкателства и милувки, и си отмъщават с враждебно отношение и открито неподчинение, като правят напук на всички. Понякога обстоятелствата им налагат да бъдат по-кротки, противно на чувствата си; но смирението не се превръща в естествено качество и рано или късно истинският им характер излиза наяве“ (Уайт, Е. Детско водителство. София, 2007, с. 93, 94).
Възпитание, работници и работодатели
Пример: Днес чувам почти едно и също оплакване от работодателите за младите служители: „58% от работодатели са на мнение, че дисциплината на служителите е лоша. Всеки може да види около себе си примери, при които работното време не се спазва или служителите се занимават с всякакви странични дейности, но не и с работата си, казаха работодатели“. (http://www.moreto.net/novini.php?n=157052)
„Учи ,мама, да не работиш и търси на баницата мекото“ – на този принцип са младежите в Благоевград според работодатели, предлагащи свободни работни места (…)
На младите не им се работи, търсят лека и приятна работа (…) Дойдат и първо питат каква ще е заплатата; като кажем колко, добре (…) но като кажем, че на смени се работи и се пада да се работи понякога и в събота, и в неделя, идва отказът. „Е, в събота съм на плаж, не става, в петък съм на дискотека, не мога да дойда първа смяна“ (…) не сме научили децата си на труд, тогава ще си ги гледаме и ще им даваме пари, възпитали сме мързеливци“. (http://regiona.bg/работодатели-масово-търсят-служител/)
Когато децата са „царе“ в дома, много трудно могат да станат „служители“ в обществото. Много трудно ще възприемат ценности като изпълнителност, отговорност, упоритост, издръжливост, услужливост и т.н.
Йорданка Дейчева, Клуб Психология и здраве – Плевен, psihologiaizdrave@abv.bg
